Любомир Андрейчин за правописното правило за пълния член (3)

Теоретически в съвременния книжовен език се прави разлика между именителен и винителен падеж при членните форми на съществителните от мъжки род: им. п. учителят, столът, вин. п. учителя, стола, напр. «Учителят говори», «Столът се обърна», но «Ние слушаме учителя», «Седнах на стола».

Преди всичко трябва да се изтъкне, че това разграничение не съществува в никой български диалект. То е въведено съвсем изкуствено, без научно съобразяване с духа на нашия съвременен език, с цел да се включат в книжовния език членни форми от различни диалекти, като им се присвоят изкуствено различни падежни функции (началото на тази теория и практика се крие в донаучните филологически системи на Неофит Рилски и Йоаким Груев около средата на миналия век).

В съвременната практика това разграничение между функциите на пълния и краткия член се спазва твърде слабо. То има реално приложение само в по-изисканите печатни издания (интересно е, че то винаги е било третирано като правописно, а не като правоговорно правило). В писмената практика на интелигенцията и в училищата въпреки голямото внимание, което му се отдава при обучението, това правило няма никакво сериозно приложение. Що се отнася до говоримия език, в него то никога не е могло да се прилага последователно (дори и в практиката на най-върлите си защитници).

От това следва, че правилото за падежно разграничаване на формите на пълен и кратък член при съществителните от мъжки род не може да се смята ни най-малко за внедрено като жива и реална норма в съвременния български език. Затова то трябва да бъде изоставено.

Защитниците на това правило изтъкват, че то правело езика ни по-точен, като давало възможност да се разграничава в някои случаи подлогът от прякото допълнение. Но такова разграничение не се прави при съществителни от женски и среден род, нито при множествено число в трите рода и въпреки това не се стига в тези случаи, които са много повече от другите, до никакви неудобства, неточности и недоразумения. Ако не се чувствува нужда от никакви изкуствени правила за разграничаване на подлог и допълнения в изречения като «Майката чака ученичката», «Детето чака майката», «Майката чака детето», «Учениците чакат учителката», «Учениците чакат учителите» и т. н., ясно е, че няма никаква нужда от такова изкуствено правило и в изречения като «Майката чака ученика», «Ученикът чака майката», «Учениците чакат учителя» и пр.

Въпросът за смисловото обогатяване на езика (напр. в случая чрез формално разграничаване на някои синтактични категории) би трябвало да се разглежда не абстрактно, а върху основата на живата и цялостна езикова система. При положение, че развитието но книжовния език е довело до изоставяне на такива остатъци от падежни разграничения, които съществуват реално в някои диалекти (напр. Ивана, Петра, дяда, вж. по-горе), твърде неправилно и от научно, и от практическо гледище би било да се задържат, от друга страна, въведени изкуствено разграничения, които нямат никаква основа в никой диалект и при това засягат твърде многобройни категории думи.

Препечатва се от сп. Български език, 1952, кн. 1-2, стр. 20-35; сп. Български език, 1958, кн. 1, стр. 3-10.

Advertisements
Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: