Monthly Archives: септември 2012

Христо Първев за правописното правило за пълния член

Още с първите си прояви новобългарската граматична литература е трябвало да решава въпросите около аналитизма на името в съвременния български език. Липсата на цялостна система от падежни окончания се е виждала от всички и това в същност създава големи затруднения пред авторите от миналото [ХІХ] столетие при отразяването на езиковата действителност в граматиките. В същност открай време у нас е преобладавало схващането, че българската граматика не може да остане без падежи и без склонение. Затова първите възрожденски автори търсят начини и средства за представяне на системи, които да съответствуват на положението в другите славянски езици (отначало черковнославянски, а по-сетне старобългарски и руски). Практиката на Н. Рилски – да се използват „външни“ средства за попълване на склонитбените парадигми – оставя сериозни следи в нашата граматична литература. Макар че употребата на различни диалектни членни форми с функция на падежни окончания не намира последователи, трябва да се вземе под внимание, че у повечето автори на граматики до Освобождението разграничаването на отделни падежни форми чрез различни букви е било нещо обичайно (Й. Груев, Д. Войников, Н. Рилски, С. Радулов, и др., а след Освобождението – С. Панаретов и др.). Като отглас от изкуственото и твърде механично устройство на падежите у Н. Рилски и изобщо през Възраждането трябва да се разглежда правилото за писане на имената от мъжки род с пълна и кратка членна форма.

В граматиките от 30-те години [на ХХ век] придобиват по-прегледна форма и разработките от формално естество. При това за отбелязване е, че известното правописно правило за членуване на имената от мъжки род с оглед на службата им в изречението, формулирано още от Ив. Момчилов, бива представяно от мнозина, главно под влияние на А. Т.-Балан като книжовноезикова норма с някои уговорки макар.

Твърде обстойно разработва въпросите, свързани с категорията определеност, Н. Костов (Българска граматика, София, 1939). Специално внимание отделя той на правописното правило за членуване на имената от мъжки род, което е „чисто книжно, изкуствено правило, тъй като в живата реч никой не го спазва“. Безсмислени са и названията „пълен“ и „кратък“, тъй като не изразяват нищо – форми с единия и форми с другия са напълно равностойни.

Очерк по история на българската граматика, изд. «Наука и изкуство», 1975