Monthly Archives: октомври 2012

Чавдар Цолов: Да овардим женския род!

Беше отдавна. В първи клас. Първа любов.

Влюбих се в най-красивия си съученик. С дълга пелеляворуса коса, която сплиташе на плитка. С очи, събрали в себе си отблясъците на пъстроцветната дъждовна дъга.

Съученикът ми отговори на моите чувства. В смисъл, че имах право на целувки и по двете бузи, след като занеса тежката й чанта до дома му.

До дома й. Съученикът, с който изживях сефте любовен романс до четвърти клас, когато я преместиха в друго училище, се казваше Веска.

Уважаеми читатели, извинете ме за смисловите затруднения, породени от граматическите капризи на времето, в което живеем. Англосаксонският лексикален запас вече не ни позволява да използваме женски род и да кажем „съученичка“. Дума, пълна със сладост, като плезир от сладкарница „Пчела“.

Вече няма учителка, директорка, лекарка. Търговската работничка от социализма, за да не я псуват на „продавачка“, сега вече е „продавач-консултант“. „Уважаема продавач-консултант Дюстабанлиева“, това е езиково нормативно правилното сега.

Видиотихме се. Правим за смях езика си, прошнурован в азбука от солунските братя. Ощетяваме богатството му, в което от време оно има женски род. Гаврим се и с Хилендареца, който пак ни пита: „Поради что ся срамим?“

При нас от време оно думата си казва партиархата. Ако погледнем и сега номенклатурните списъци, ще видим, че всички професии са все съществителни от мъжки род. Много рядко се дават имена, когато женският род е водещ – „медицинска сестра“. Мъжкото на това как му е – „медицински брат“ или „милосърден брат“? Може пък „антифеминизирана сестра“.

Дълго време говорът ни бе шлифован от гърци, турци, после руснаци. Гърците си имат женски род като нас. Турците са ни замърсили доста езика с безапелационния мъжки род: левент, айдук, гьонсурат, но „братушките“ ни го очистиха, като ни вкараха от тяхната лексика.

Знаете ли каква е Валентина Терешкова, или вече никой не я помни? Тя е „първата жена-космонавт“, но никой никога не я нарече „космонавтка“. Това беше вездесъщото руско влияние. Заради консерватизма на своя език руснаците я наричат „женщина-космонавт“. Чехите и поляците не срещат никакво затруднение да я назоват подобаващо за една жена – kosmonautka, също както и немците – Kosmonautin. Патриархалната балканска природа прозира и в сръбското, и в македонското решение на казуса – прва жена космонаут. Като туриш и фактора „братушки“, просто превеждаме „жена-космонавт“.

Абе, то звучи като „куче-космонавт“, както наричаха Лайка, първата кучка в Космоса. Значи има космонавт, който върши трудната и отговорна космонавтска работа, и кучета-, и жени-космонавти, които се мотаят из Космоса.

Подобни съмнения хвърля нашият език и за друга отговорна работа – войводската. „Де се е чуло й видяло мома войвода да бъде?“ Войводка няма, щото тя няма да пуца и коли като войвода, а ще се щомосва низ гора зелена като из мол.

Виж друго си е „кулокранистка“. Защо никой не я нарича „жена-кулокранист“. Щото си е пълноценна, яка, мустаката и потна и върши същото, което прави и кулокранистът – вдига панели и псува.

В съвременния ни език има и трудности пред феминизацията на професиите. Маскулинизацията черпи сили и от словообразуването. Плувкиня да, но боркиня? Да сте чули някой да е нарекъл Станка Златева така? А Весела Лечева – стрелкиня?

Трудности има и при образуването на съществителни от женски род, когато основата е от чужд произход и сравнително скоро е навлязла в българския език. За да стане възможно например от мърчандайзер да се образува мърчандайзерка* и след това новата дума да се радва на радушен прием, е нужно „технологично време“.

Напоследък езиковедите извършиха революционна промяна. Те разрешиха на жените да бъдат колежки и ги освободиха от досегашната догма на езика, която повеляваше, че думата има само мъжки род. Това задължаваше в официалната писмена и говорима реч дамите да бъдат в мъжки род – колеги. Промяната е записана в новия правописен речник на българския език.

… С тези редове аз се заричам да пазя женския род. Защото не искам Цвета да е моят съпруг.

Advertisements

Любомир Андрейчин за правописното правило за пълния член (1)

Изтеклите 6 години от въвеждането на новия правопис потвърдиха отново, че това правило не може да разчита на реално приложение. При обсъждането на въпроса в Института за български език се очерта ясно становище за отменянето му.

Излишно е повече да мислим, че това правило може да бъде усвоено и прилагано от по-значителен процент лица между интелигенцията и в училищата. Въпреки голямото наблягане върху него при обучението, резултатите са наистина нищожни. Това се вижда твърде ясно например от кандидат-студентските писмени изпити по български език, при които това правило е занемарено и пренебрегнато в 97-98% от работите. По-добре е да се премахне това излишно правило и да се използуват силите и времето на учениците за изучаване на по-съществени неща.

Наша най-сериозна задача е да направим българския правопис по възможност най-последователен, достъпен и стабилен.

Из доклада «Основните проблеми на съвременния български правопис», 1951

Владимир Георгиев за правописното правило за пълния член

Правописът трябва да бъде лесен, за да бъде достъпен за широките народни маси. Днес това принципно положение е вече всеобщо възприето. Но все пак, като атавизъм от близкото минало, някои не се придържат строго към него. Типичен пример за това е сегашното правило за употребата на т. нар. пълен и непълен член за имената от мъжки род: „за именителен падеж се пише -ът (-ят), за косвен падеж ()“. Голяма част от грешките из писмените работи на учениците и студентите, както и по вестници, списания, книги, са прегрешения срещу това правило. Без да има каквото и да е научно езиково оправдание, то превръща цялата наша средна интелигенция в неграмотни хора.

Това правило е съвсем произволно установено. То не почива на никакви сериозни основания; стои в противоречие с духа на нашата езикова система. И все пак, колкото и странно да е, то има някои привърженици, между които е и акад. А. Т.-Балан, който упорито го крепи от половин век насам. Аз съм учуден как може да се смята за сериозен аргумент твърдението, че ако премахнем това правило, нямало да бъде ясна разликата между подлог и допълнение. Нима можем да смятаме, че -ът може да променя смисъла на изречения като „кучето ухапа човекът“?

Кирил Мирчев за правописното правило за пълния член

Един правописно-граматичен въпрос е употребата на пълен и съкратен член при съществителните имена от мъжки род. Тая проблема не е нова и се е слагала за разрешение при всеки опит за преустройство на правописа ни. Що се отнася специално до правилото, което спазваме в днешния си правопис, то не само стои в противоречие с говоримата реч, но ни налага изисквания, които е трудно и безсмислено да следваме в нашия аналитичен език. Различието между субект и обект в българския език, както във всички езици с аналитичен строй, се определя от мястото на тия синтактични категории в изречението, или чрез интонационни средства, или най-после чрез вмъкване на допълнителни форми в речта, но не и чрез формални белези. Правилото е в коренно противоречие със строя на българския език и нищо чудно няма във факта, че въпреки дългогодишното му съществуване, то и до днес е трудно за възприемане, особено от подрастващото поколение. Всеки, който има и най-малък опит от непосредствен контакт с писмени работи на наши средношколци или студенти, се е убедил, че лъвската част на правописните грешки спада към неспазване „правилната“ употреба на пълен и съкратен член. За това нещо не бива да търсим вината само у учащите се. Вината е и в изкуствения характер на правилото, което изисква от тях усилия да изтъкват неща, които в говора им не съществуват. Неговото трудно усвояване е напълно обяснимо, защото се основава на тънкост, усетът за която е загубен в езиковото съзнание на българина. И най-ревностните поддръжници на това изкуствено правило признават, че то влиза в противоречие с говоримата реч. Изхвърлянето на това правило от правописа ни ще бъде значителна придобивка по пътя на все по-голяма демократизация на нашия правопис. То ще бъде и значително облекчение, особено за учащите се. Употребата на пълен и непълен член в правописа ни трябва да има напълно факултативен характер. Говоримата книжовна българска реч явно предпочита кратката членна форма. Народните говори познават както единия, така и другия тип членна форма. Една част от тях показват предпочитание към първата, друга част към втората форма. Употребата обаче на пълната и кратката членна форма по говорите не се ръководи в никой случай от онова изкуствено правило, което бе натрапено в правописа на книжовния език.

Стойко Стойков за правописното правило за пълния член

Имената от мъжки род, ед. число, в българския книжовен език могат да бъдат членувани по два начина: с член -ът, -ят (мъжът, конят), наричан пълен и с член -а, -я (мъжа, коня), наричан кратък. Тия два члена са напълно еднакви по значение и нашите езиковеди и граматици са употребили много усилия, за да ги разграничат по някакъв начин, като въведат известен ред в тяхната употреба. За членуването на имената от мъжки род в българския правопис са били предлагани и официално приемани няколко правила – синтактично, евфонично, механично и пр., но нито едно от тях не се оказа задоволително. Особено незадоволително е т. нар. синтактично правило, възприето и в сегашния ни правопис. Срещу това правило решително са се изказвали в миналото повечето от нашите езиковеди и учители по български език като проф. Б. Цонев, проф. Ст. Младенов, Ив. П. Плачков, М. Иванов, Б. Образописов и др., а днес то се отрича от всички по-видни работници в областта на езика. Напълно изкуствено, това правило няма никаква научна и практическа стойност. То няма исторически основания. Не е в съгласие и с живата народна реч, защото няма нито един български диалект, в който да се употребяват две членни форми при имената от мъжки род, разграничавани синтактично.

Най-доброто доказателство за пълната негодност и изкуственост на синтактичното правило е обстоятелството, че след полувековно официално спазване и прилагане, то още не е проникнало в живата говорима реч, а си остава безжизнена граматикарска измислица, спазвана само в писмото. Изобщо това правило е правописно бреме, което никога няма да бъде усвоено от българския национален език, защото е в пълно противоречие с неговия аналитичен строеж и демократичен правопис. За усвояване и спазване на синтактичното правило е необходима специална граматична подготовка, по-висока езикова култура, без да се печели нещо с това. Така то се явява пречка за ограмотяване на широките народни маси. Не е случаен фактът, че то бе наложено на книжовния ни език и правопис по време на реакционните и противонародни режими на В. Радославов през 1899 г. и на Ал. Цанков през 1923 г. Не е случаен също така и фактът, че то бе изхвърлено по време на земеделския правопис през 1921-1923 год. и че бе почти единодушно отречено от правописната комисия, която проведе последната демократична отечественофронтовска реформа.

Единственото разумно, научно и практично разрешение на въпроса за членуване на имената от мъжки род, ед. число, в българския книжовен език е да се приемат и двата члена, напълно еднакви по значение и употреба. Практиката на книжовния език показва, че кратката членна форма се употребява по-често, та може да се формулира следното правило: членната форма за мъжки род, ед. число, в българския книжовен език е -а, -я, като покрай нея се допуска за благозвучие (свободно) и пълната членна форма -ът, -ят. На това предложение може да се възрази, че то внася смут и безредие в книжовния език. Трябва да се има пред вид обаче, че с него няма никаква намеса в книжовния език, а само писмено се отбелязва едно съществуващо положение, че по тоя начин българският правопис още в една точка се изравнява с живата книжовна реч.

Любомир Андрейчин за правописното правило за пълния член (2)

Типичен случай на несъобразяване със спецификата на езика в езиковото строителство е въведеното в нашия книжовен език правило за употребата на пълния и краткия член при имена от мъжки род в зависимост от „падежната“ им функция.

Съобразяването със спецификата на езика не е само теоретичен въпрос. То има важно значение и за практическото боравене с езика, тъй като правилата, които не са съобразени с това основно методологическо положение, не могат да бъдат добре усвоени в широката езикова практика и стават причина за постоянни и масово извършвани грешки.

Важно е да се изтъкне, че докато в течение на няколко десетилетия нашето езиково обучение бе натоварено със задачата да внедрява това правило в практиката на грамотните хора, в същото време нашият книжовен език показваше ясна тенденция към развитие в противоположна посока, като стигна до изоставяне на някои остатъци от падежни форми за винителен и дателен падеж при съществителните имена (на Ивана, Ивану).

Въпросът за смисловото обогатяване или уточняване на езика (например в случая чрез морфологично (падежно) разграничаване на някои синтактични категории) не трябва да се разглежда и разрешава абстрактно, чрез пренасяне на чужди на националната езикова специфика граматически категории, толкова повече, че трябва да се държи сметка за реалните възможности за практическо масово усвояване на теоретическите правила.

Из доклада «Въпросът за националната самобитност на езика», 1952

Петър Пашов: По въпроса за пълния и краткия член в българския език

Правилото за употреба на пълен и кратък член в съвременния бъл­гарски книжовен език има вече дълга история. Водили са се спорове, но все още не е постигнато решение, което, бидейки адекватно на ре­алното положение в системата на езика, да не създава в езиковата прак­тика толкова много неясноти и трудности. Въпреки че се отделя в училище и в учебниците толкова много време и място за това правило, което уж е просто и ясно, българските ученици (макар и с междуна­родно признат висок коефициент на интелигентност) не могат да го усвоят и да го прилагат безпроблемно дори когато „са се реализира­ли” като дейци на словото, тоест преизобилно пълнят публичното пространство със свои текстове — писмени (в пороя от периодични печат­ни издания) и устни (в многобройните радиа и телевизии). Основна­та причина се крие в това, че мнозина не си дават сметка на какво се опира това правило, как е формулирано то и дали засяга и писмената, и устната форма на книжовния български език.

Когато през Възраждането почва съзнателното книжовно строи­телство, нашият език единствен от славянските се оказва с членове — за разлика и от широко разпространения и у нас черковнославянски език (който най-общо казано е руска редакция на старобългарски език). След остри спорове се налага схващането новобългарският кни­жовен език да се изгради не въз основа на езика майка, на книжовното предание, а на съвременната народна реч. И тъй като в абсолютно всички български говори (диалекти) е имало членове, и то твърде раз­нообразни — значи членуването, въпреки упорита съпротива, не е мог­ло да не бъде прието. Оставало е само да се реши кои форми да се приемат за книжовни. Сравнително бързо и естествено се урежда този въпрос за множествено число и за ж. и ср. род в единствено число, следователно е оставало само да се установи нормата за члена в м. р. ед. число — пълен (с -т: волът, конят, краят) и кратък (без -т: вола, коня, края). От тогава, та до сега повече от век и половина се изреж­дат различни правила, а проблемът си остава нерешен задоволително и е сериозно препятствие за пълно усвояване на българския правопис. Причината се крие в това, че в нито един териториален български го­вор не се използват едновременно и пълен, и кратък член, а само еди­ният от тях — следователно в езиковото съзнание на никой българин не е „заложено” някакво различаване в употребата им.

Без да можем тук да навлизаме в подробности (читателят може да ги намери широко осветлени в някои от посочените в библиографи­ята трудове), целесъобразно е с оглед на поставената в тази статия научнопрактическа задача да се изтъкнат няколко важни съображе­ния.

Тъй като до неотдавна не се е отдавало необходимото значение на разликата между правопис и правоговор, правилото за пълен и кра­тък член се е схващало задължително и като правописно, и като правоговорно.

Необходимо е обаче да се осъзнае, че това е само правописно правило — то така е и формулирано в Наредбата-закон за новия правопис от февруари 1945 г. Обаче в издадения през същата година „Правописен и правоговорен наръчник” на Дружеството на филолози­те слависти изрично в отделна бележка е посочено: „Правилото за пълен член се употребява само в писана реч. В говора обикновено не се спазва.” След това в издадените правописни речници, а също и в учебниците, тази важна забележка обикновено се изпуска — сякаш правилото е и правописно, и правоговорно. Езиковата практика обаче показва, че несъмнено в говоримата книжовна реч много по-често, почти изключително се употребява краткият член, а ако се употреби и пълен член, това не става по някакво правило…

Правописното правило за пълен и кратък член е базирано върху схващането, че и в новобългарския книжовен език продължава да има падежи, та „пълният член се употребява в именителен падеж, а крат­кият член — във винителен падеж…”. Впоследствие — в скоби започва да се отбелязва липсващото в самия закон позоваване на синтактична­та служба на името: „Пълният член (-ът, -ят) се употребява, когато съществителното е в именителен падеж (подлог или сказуемо име): Дъбът израсъл. Най-голямото животно на сушата е слонът. Крат­кият член (-а, -я) се употребява, когато съществителното е във вини­телен падеж (пряко или предложно допълнение): Работникът отся­къл дъба. Направили от дъба бъчва.” (Правописен и правоговорен наръчник, 28). Впоследствие „тайно и полека” се изпуска (неразличи­мото за новите поколения) различаване по падеж и се говори само за различаване по синтактична служба на членуваното име (като в някои случаи все пак има позоваване на „падежите” при личните местоимения, които биха могли да се употребят вместо съответното съществително): „Пълната форма се употребява, когато името е подлог или оп­ределение и сказуемно определение на подлога, т. е. когато вместо съществително име може да се яви именителната форма на личните местоимения: Протоколът трябва да се напише още днес (той трябва да се напише още днес). Новият правилник влезе в сила. Вие ли сте новият учител? Това е новият учебник. (При последните изречения не случайно не е посочено = новият той, защото би тряб­вало да се замени словосъчетанието новият учител = той, макар че за българина не звучи естествено израз като Вие ли сте той! — П. П.)” (Правописен речник — БАН, 20).

Изобщо смесването на морфологично и синтактично равнище при формулиране на правилото за пълен и кратък член не е издържано в научно — а и в практическо отношение и това води до голям брой усложнения (за които не си дават сметка даже авторите на учебници, че и на правописни речници и справочници!). Обикновено се казва, че с пълен член се членува подлогът и неговите определения, но не се изброяват всички разновидности на тези определения — а много ли са хората, които различават сказуемно определение въобще, та и да пра­вят разлика между сказуемно определение на подлога (което било в именителен падеж:) и сказуемно определение на прякото допълне­ние (което пък било във винителен падеж:).

А с какъв член да си послужим при приложението — и тук мал­цина знаят твърдо коя част на изречението е приложение, а пък после кое точно е приложение на подлога (защото само то се пише с пълен член). Примерите, когато се колебаем пълен или кратък член да напи­шем и когато дори след размишление пак допускаме правописни греш­ки (а по указанията на Министерството на образованието и науката те се смятат за „груби” — добре че по една или друга причина не всички учители, редактори и коректори са толкова строги).

Тук ще посоча само два примера от наскоро излезли книги на филолози българисти: „В пространството на изкуството социалнопо-литическите йерархии се обезсилват, за да се активират онези закони, които са валидни в царството на Аполон, предводителят на музи­те.подчертаното съществително е приложение на несъгласувано-то определение „на Аполон, така че трябва да бъде с кратък член: ,,…в царството на Аполон, предводителя на музите.Неоправдано е, въпреки теоретизацията на някои специалисти, да се казва, че при това обособено приложение трябвало „да се подразбира” цяло, макар и подчинено изречение: „…който е предводителят на музите. С пълен член ще бъде обаче в изречение като „Това е Аполон, предводи­телят на музитеили „Аполон, предводителят на музите, е бил много почитан. Ето и втория (или вторият!) пример: „Вчера пос­рещнахме на летището Иванов, най-достойният представител на страната ни.След това авторът коментира: „Много често в тези случаи се разсъждава, че щом приложението се отнася към допълне­нието, то също трябва да бъде употребено с непълен член. Заради това се чете (по радиото и телевизията — значи става дума не за правопис, а за изговор, правоговор — П. П.) Вчера посрещнахме на летището Иванов, най-достойния представител. В същото време се пропуска фактът, че това приложение е част от едно цяло изречение Иванов е най-достойният представител, и заради това е необходима употре­ба на пълен член.” Макар че съм привърженик на схващането за свободната употреба на пълния и краткия член не само в говоримата книжовна реч (каквато е официалното положение), но и в писмената реч (каквато е неофициалното, но преобладаващо положение), все пак ще отбележа, че според официалния днешен правопис — и по изначал­ното „падежно правило” (достатъчно е да се преведе това изречение на руски или на немски език), и според новоформулираното „синтак­тично правило” — това приложение трябва да бъде с кратък член, щом пояснява прякото допълнение. А пък като правим синтактични преобразувания, разбира се, че ще се променят в синтактичните служ­би на някои части на изречението (а в „падежните езици” ще се замени един падеж с друг).

Нищо не се казва в учебниците и в правописните справочници как се членуват различните обстоятелствени пояснения: Следващият(или следващия) път ела с баща си или Да се видим следобеда ранния или късния (или Да се видим следобедът — ранният или късният). Не може да не се признае, че всеки българин, даже и когато има основание да мисли, че владее българския правопис, има нужда от дълги размишления, преди да реши пълен или кратък член да напи­ше (като при това — нека да бъде пределно ясно — кой член ще напи­шем, няма никакво значение за смисъла!). Значи правилото, ако се запази така „по неволя преоблечено в синтактични одежди”, то следва да се допълни, като се каже че обстоятелственото пояснение се чле­нува с кратък член (защото е било във винителен падеж: — но кой да го знае сега, докато Н. Геров (Речник на българския език, т. I5, 1895—1904 г., преиздаден фототипно през 1975—1978 г.) последовател­но прави разлика между Тиха-та вода бряг рони — имен. пад., под­лог, но напр. Влезе тихо, тихом— вин. пад., обст. поясн., също както и пр. допълн., вин. пад.).

В някои правописни справочници и учебници се казва, че загла­вие се членува с пълен член. Пита се обаче, ако името в заглавието не се схваща като подлог, а като пряко допълнение, с пълен или с кратък член да го напишем, напр. ако поставим за заглавие виковете на пуб­ликата след театрално представление „Автора, автора!” („искаме да го видим и него, не само артистите и режисьора”) или може би „Авторът, авторът! („да излезе и той!). Вижда се какви труднос­ти могат да се появят, като се преминава от морфологично на синтак­тично равнище, срв. напр. с падежния руски език — публиката скан­дира само „Автора!” (винителен падеж: „просим автора”). Също та­ка, ако се изведат в заглавия напр. „Пропуска, моля!” („покажете си пропуска”), „Скалпела!” (хирургът по време на операция), „Порфейла и часовника! И пръстена!” (при обир) и други подобни изрази, напъл­но възможни като заглавия — ясно е, че не може просто да се каже, че заглавието се пише с пълен член.

Също никъде не е казано с пълен или с кратък член трябва да се членува обръщението — вярно е, че такива случаи са редки, но същес­твуват в днешния български език, като от говоримата реч преминават и в писмената. Известно е, че звателната форма (която не е и никога не е била „истински падеж” и която не се членува), но постепенно също се изоставя в днешния ни език (с изключение на някои лични и нарица­телни имена), та за обръщение служи „общата” форма на съществ. име (Браво, ефрейтор! наред с Браво, ефрейторе!). В нашия съвре­менен език незвателната форма може да се употреби и членува като обръщение — пита се какъв член е правилно е да се употреби: Ефрейтора, събери войниците! или Ефрейторът, събери войниците! Тъй като в правилото от Наредбата-закон за правописа (която още не е отменена — това може да стане само със закон, приет от Народното събрание) е записано, че в именителен падеж членът е пълен, би трябвало да се замислим в кой падеж е обръщението, което не е в звателна форма — говорещите падежен език, напр. русите, нямат никаква нужда да се замислят: падежите и тяхната правилна употреба са трайно „програмирани в главите им”, не ги смесват независимо колко са образовани, дали са уморени, разсеяни или пияни — като обръщение те ще употребят именителен падеж: вместо изчезналия в новоруски език звателен: „Трубач, ко мне!”. За българите обаче, вклю­чително и за добре езиково образованите, е много трудно да решат как да се напише директното обръщение на командира към тръбача: Тръ­бача, свири сбор! или Тръбачът, свири сбор! Има обаче и още нещо — нека да не се смята за заяждане от моя страна, за дребнавост — би трябвало да се прави разлика и когато заповедта е отправена не дирек­тно към тръбача, а чрез други: Тръбачът при мен! (подразбира се Тръбачът да дойде при мене! — Тръбачът е подлог) и Тръбача при мен! (сега пък би трябвало да се подразбира Доведете тръбача при мен! — тръбача е пряко допълнение; на руски в този случай ще бъде във винителен падеж Трубача ко мне!).

В своето известно изследване (Една неописана употреба на чле­нуваната форма към въпроса за формата на обръщението е бъл­гарски език, Сборник в чест на Ал. Т. Балан, 1956 г.) Светомир Иван­чев, който за пръв път изнесе обилен материал за членувана форма при обръщение и теоретично го осветли, изобщо не засяга въпроса пълен или кратък член трябва да се употребява, въпреки че има в изне­сения от него материал и няколко обръщения с пълен член. Иванчев беше специалист по славянско езикознание, преподаваше и старобъл­гарски език, владееше и немски език — все падежни езици, — но явно за него вече не е била актуална падежната трактовка на правилото за пълен и кратък член. Защото звателната форма (звателният па­деж) съвсем естествено се заменя от именителен падеж — както в руски език, така е станало и в български език, когато все още са функ­ционирали падежни форми. Нека в подкрепа на това отбележим, че във възрожденската ни книжнина, особено от пловдивската школа (Н. Геров, Й. Груев) се прави падежна разлика не само при м. род., напр. Брат брата не храни…, но и при ж. род: жена, сестра (им. п.) женѫ, сестрѫ (вин. п. — окончанието е писано с „широко ъ”), напр. Сестра сестрѫ жени. Тази разлика се пази и досега в редица североизточни български диалекти, напр. в традиционния говор на родното ми село Буря, Севлиевско, се прави ясна разлика между Жена ти у вас ли е? (жена е в им. падеж — подлог), но Извикай женъ си (женъ е във вин. падеж — пряко допълнение); когато това съществително се употреби като обръщение, ще се каже Жена, слагай да ядем! (жена е в имен. падеж, заместил звателната форма жено). Тази разлика е последо­вателно прокарана от Н. Геров в неговия речник (ето и един пример със същ. име от мъжки род, но с „женско” окончание -а: Какъвто баща­та, такъв и синът, но И бащѫ си за пари продава; в родния ми говор и сега се казва Както рече баща ти, но Слушай бащъ си). В българс­кия книжовен език това падежно противопоставяне е отдавна изос­тавено, но то е било все още живо по времето, когато първоначално се е регламентирала употребата на пълен и кратък член.

Макар и да изглежда абсурдно, някак неестествено (защото не е било досега формулирано и следователно никой не му е обръщал вни­мание, но тук го посочвам, тъй като е много показателно колко оста­ряло и ненужно вече е това прословуто правило за употребата на пъ­лен и кратък член!), би следвало членуваното обръщение при същ. имена в м. род. ед. число да е с пълен член. И затова, ако все още ще упорстваме да запазим правилото за употреба на пълен и кратък член, охранявано от непроменения закон за правописа от 1945 г., в пълната формулировка на това правило трябва да се прибави, че членувано обръщение при м. род в ед. число се пише с пълен член: Младежът, премини напред! Русият, угаси цигарата!

В миналото — през Възраждането и в десетилетията непосредст­вено след Освобождението — при имена от м. род в ед. число са се употребявали и други членове с по-особени съкращения. Макар че те­зи форми са отпаднали от нашия книжовен език от стотина години, те се срещат в произведенията на нашите писатели класици, които се изу­чават в училище, а и се четат от все още четящите книги у нас — значи тяхната същност и употреба трябва да се посочи.

На първо място при една група съществителни на -ия като напр. хаджията, чорбаджията, челебията, които са от м. род (поради това, че означават мъже), но членът е -та (заради „женското” оконча­ние на тези същ. имена) е могъл да се съкращава на -т: хаджият, чорбаджият, челебият, напр. у Ив. Вазов: хаджият, чифтесакалият и др. При тези неупотребявани вече съкратени членове не се е правела разлика по функция, тоест хаджията да се схваща като пълен член -та в днешния смисъл, а хаджият — като кратък член (още пове­че че има формален звуков — но не морфемен — съвпадеж между членуваното с „усечен” член чифтесакалият и напр. днешно членувано с пълен член причастие дочакалият).

Може обаче да се отбележи и още нещо любопитно, даже куриоз­но, но много показателно за употребата на пълен член — в диалекти, които не познават кратък член, а използват само пълен член, прибаве­ният след съществителни от женски род, завършващи на съгласна, член -та, който е винаги ударен (длан — дланта, сол солта), „се допъл­ва” с още едно -т: солта става солтът и пр. Отдавна са изнесени подобни примери от Габровско като Солтът къде е? Подай ми солтът — аналогично на м. р. Зъбът ме боли. Счупих си зъбът — без в диалекта да се прави разлика, както се вижда от примерите, между подлог (им.падеж) и допълнение (вин. падеж).

Много по-разпространени и по-дълго са се задържали — чак до края на Първата световна война, особено в мерената книжовна реч, едни особени двойно съкратени (или „свръхсъкратени”) членове при прилагателни имена в м. род. ед. число: новий, светлий. Тези членове (макар и „свръхкратки”) обаче не са функционирали като кратки в сегашния смисъл, тоест не се е правела разлика нито по падеж:, нито според синтактичната служба — те са функционирали и като пълни, и като кратки членове. Има извънредно много примери в поезията на най-добрите ни поети от онова време (двамата Славейковци, Вазов, Яворов, Кирил Христов. Смирненски и др.), ще се огранича да дам само едно четиристишие от Пенчо Славейков (Псалом на поета), в което има две прилагателни, членувани със свръхкратък член — ед­ното вместо пълния член, а другото — вместо краткия: Другарко, сещам аз последний час настава, час сбогом и от теб, и от света да взема — към своя хубав край се вече приближава на земний ми живот тъжовната поема. Другите две правила за употребата на пълен и кратък член — също така изкуствени (а те не са могли да не бъдат изкуствени, защото в българския език никога не е имало някаква разлика в значението на двата члена, някакво граматическо противопоставяне!) — са били пред­лагани и прилагани епизодично. Едното (евфоничното правило — „за благозвучие”) е било даже узаконено по време на така нар. земеделски правопис (1921 — 1923 г.): пълен член -ът, -ят се пише, когато следва­щата дума започва с гласна, а кратък член -а, -я се пише, когато след­ващата дума започва със съгласна — Ловецът уби орела с първият изстрел, но Ловеца свали орелът още с първия куршум. Другото правило, което е било предлагано, но не е било узаконявано, се ръководи от отсъствието или наличието пред членуваната дума на пред­лог: когато името е без предлог, членува се с пълен член, а когато е с предлог — с кратък член. Ловецът уби орелът с първия изстрел, Ловецът се любуваше на полета на орела и не натисна спусъкът, Ловецът следеше полетът на орела.

Ако се запази сегашното правило, не можем да се задоволим с неговия опростен вариант (с пълен член се пише подлогът и неговите определе­ния), а трябва да се спазват цяла поредица от положения, които схематично могат да се представят по следния начин:

Когато са в мъжки род единствено число, с пълен член се пишат:

  • подлогът: В основата на човешкия напредък е трудът.
    • съгласуваното определение на подлога: Съзнателният труд носи ра­дост.
    • приложението на подлога: Димитър, знаменосецът на училището, е отличник.
    • съгласуваното определяне на приложението на подлога: Димитър, училищният знаменосец, е отличник.
    • именната част на съставно сказуемо: Димитър беше знаменосецът ни.
    • съгласуваното определение на именната част на съставно сказуемо: Димитър беше нашият знаменосец.
    • сказуемното определение на подлога: Първенец на цялото училище се оказа отличникът на нашия клас.
    • съгласуваното определение на сказуемното определение на подлога: Първенец на училището се оказа нашият отличник.
    • приложението на сказуемното определение на подлога: Първенец на училището се оказа нашият отличник, знаменосецът ни.
    • заглавие (ако се схваща като подлог): Знаменосецът     Нашият зна­меносец
    • обръщение: Знаменосецът, застанете отпред!     Пожарникарят, елате бързо тук!

Беше обърнато внимание, че правилото за пълен и кратък член е само правописно, то не е (и въобще не може да бъде!) задължително правоговорно, защото никой никога не би могъл да го спазва при гово­рене. Но има един правоговорен проблем при разглежданите членове, който, макар че е от голяма важност, обикновено се забравя — и то въпреки че в повечето учебници се посочва несъответствието меж­ду буква и звук: краткият член се пише -а, -я, но се произнася (-ъ), (-йъ): пише се зъба, деня, но се изговаря (зъбъ), (денйъ). Пълната фор­ма на члена при съществителни от м. р. с твърда крайна съгласна се пише и се изговаря с ъ: зъбът, кракът, а защо кратката форма се пише с -а, пък се изговаря (-ъ) и това личи особено ясно под ударение (и тук обяснението е историческо: защото крайните ерове по стария право­пис са се пишели, но не са се произнасяли, та ако напишем кракъ, ще се изговаря крак). Но нали вече пълни шест десетилетия не пишем непроизносимите крайни ерове, а има и редица думи от турски произ­ход, които сме възприели по устен път и ги пишем с произносим краен -ъ, напр. аслъ, затъ, имамбаялдъ, джобпарасъ.

Мисля, че е дошло време вече да пишем На светъ България е само една… — така се изговаря и затова се отличава от света Бълга­рия; Настъпи ми кракъ, но Изправи се на крака; Всички в долъ ясно чуха звукъ на рогъ от хълмъ, а това значеше, че са дочакали мигъ (или че е дошъл мигът) докрай да си изпълнят дългъ… — произнесе­те го сега с ясно -а, както е написано, за да се убедите колко ненормал­но, неестествено звучи: Всички в дола ясно чуха звука на рога (това не са никакви рога? — а е рогъ, рогът!) от хълма, а това значеше, че са дочакали мига докрай да си изпълнят дълга…

По-сериозни трудности — при една евентуална правописна про­мяна — ще се появят за означаването с днешната наша графика на книжовното за говоримата реч ъ-звучене на гласната при така нар. ме­ки варианти и на краткия член (), и на пълния (-ят), когато „възста­новява” мекостта на крайната съгласна на членуваното име. Ако е при диалектния член -о, можеше лесно да отличим писмено твърдия вари­ант доло от мекия деньо, но в книжовния език членът е (-ъ(т), а мекост пред (ъ) условно се пише с буквата я, която обаче всички нормално произнасят (йа), но при членните морфеми правоговорно е (йъ) (или /ьъ/, но съчетанието на двата ера някак си е неприемливо). Би могло да се възстанови старият звуков гласеж на днес безгласната буква ь, както е било в старославянски (старобългарски) и както беше преди сегашния правопис (и то само при меката пълна членна форма) — до 1945 г. се пишеше коньт, деньт, сънът и се произнасяше както и сега (денйът, сънйът). Ако се даде звукова стойност (йъ) на буквата ь — което поради създадените навици ще бъде доста трудно, но не и не­възможно, бихме могли да пишем и краткия член день/денйъ (а също и многобройните глаголни форми спьт, но мрът; спь, но мръ). Така ще стане ясно, че единствено в българския език се е запазила старинната звукова стойност и на двата ера — докато в руски език те са само знакове за твърдост и мекост. Така не само ще приближим нашия правопис е правоговора, но и ще проличи още по-ясно, че новобългар­ският език е пряк наследник на класическия за славянските, а и за ев­ропейските езици старобългарски (старославянски) език.

Очевидно е дошло време да се направи предложение за осмисля­не на правописното правило за пълен и кратък член при съществител­ните имена от мъжки род, единствено число. Водещо начало би тряб­вало да бъде установеният вече правоговор. Употребата на пълен и кратък член да бъде свободна, а изговорът и на двата члена да бъде с (ъ): брегът, брегъ; деньт, день.

Безплатни реферати || reshavam.com

думата „колежка“ в речниците

«Революционна промяна в езика направиха учените езиковеди. Те разрешиха на жените да бъдат колежки и ги освободиха от досегашната догма на езикакоято повеляваше, че думата има само мъжки род.»

вторник, 11 сеп 2012 г.

–––––-

„колèжка“

БЪЛГАРСКО-ФРЕНСКИ РЕЧНИК
София, „Колибри”, 1998 г.
стр. 203

БЪЛГАРСКО-АНГЛИЙСКИ РЕЧНИК
Издание трето, стереотипно
София, „Наука и изкуство”, 1990 г.
Том І, стр. 356

НАРЪЧЕН ПОЛСКО-БЪЛГАРСКИ РЕЧНИК
София, „Наука и изкуство”, Варшава, „Wiedza powszechna”, 1988 г.
Том І, стр. 223

НАРЪЧЕН БЪЛГАРСКО-ПОЛСКИ РЕЧНИК
София, „Наука и изкуство”, Варшава, „Wiedza powszechna”, 1987 г.
Том І, стр. 386

БЪЛГАРСКО-РУСКИ РЕЧНИК
Издание трето, стереотипно
Москва, „Русский язык”, 1986 г.
стр. 265

РУСКО-БЪЛГАРСКИ РЕЧНИК
Издание шесто, стереотипно
Москва, „Русский язык”, 1981 г.
стр. 298

БЪЛГАРСКО-УНГАРСКИ РЕЧНИК
Трето издание
Будапеща, „Terra”, 1980 г.
стр. 176

ПРАВОПИСЕН РЕЧНИК НА БЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК
София, „Наука и изкуство”, 1978 г.
стр. 174

ПРАВОГОВОРЕН РЕЧНИК НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК
София, „Наука и изкуство”, 1975 г.
стр. 344

ОБРАТЕН РЕЧНИК НА СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК
София, Издателство на БАН, 1975 г.
стр. 29

БЪЛГАРСКО-ЧЕШКИ И ЧЕШКО-БЪЛГАРСКИ РЕЧНИК
Прага, „Statní pedagogické nakladatelství”, 1964 г.
стр. 72, 247

Zeitgeist

Тая „Ресурсна икономика“, сиреч ползването на ресурси по непосредствен начин, без посредничеството на парите (иначе казано, без стоково-парични отношения), изобщо не е нова идея. Нещо повече, тя е прилагана на практика, за пръв път в Съветска Русия през 1918-а – 1923-а под името „военен комунизъм“, по-късно в нацистка Германия и на други места, повсеместно я има и в момента. Във всеки по-голям град, навсякъде по света, и сега има оазиси на „ресурсна икономика“ – места, където хората напълно безплатно получават храна, дрехи, отопление, здравни грижи, стоки и услуги за свободното време (а хората в оазисите имат много от него, още един интересен аспект на дилемата за работата и свободното време, пропуснат от професор Гатинг!), гарантирано им е и правото на труд. Оазисите на този вид икономика даже си имат краткото и звучно име ЗАТВОР. Според мен, не е случайно, че именно в САЩ продължават опитите за „научното“ обосноваване на „ресурсната икономика“, та именно там са половината от всички осъдени на затвор в света.

Манрико ти е дал сламка, защо „ресурсната икономика“ е псевдофилософия, даже преди да споменеш за нея. Свободата на избора! Парите, освен всичко друго, са универсален инструмент и квинтесенция на икономическата свобода. Свободата на милиарди хора да вземат решения, всеки ден и всяка минута. Парите имат много недостатъци като свойството да се концентрират по, да си кажем правичката, неестествен и нерационален начин. Често заради пари, тоест заради все пак виртуална ценност, се унищожават реални ценности; описано е много хубаво от Егон Ервин Киш, журналистът на всички времена и народи. И въпреки това, хората изобщо не бързат да използват демократичното си право да променят тези и другите недостатъци на стоково-паричните отношения.

Защо?

По една много проста причина: при всичките си недостатъци, парите са много по-неутрално, обективно и демократично средство за регулиране на производството и потреблението от всяко друго. Дават в много по-голяма степен възможността за разпределение, изразяващо Sancta Sanctorum на човешкото очакване за икономиката – свободата на всеки да взема решения – от всеки друг начин. А другите начини не са кой знае колко. Ако лишите хората от икономическата свобода, незабавно следва да замените парите с бюрократично-административна система за разпределение. Система с неизмеримо по-голяма власт върху живота и смъртта на всеки човек, и от най-голямата купчина пари. Нямам съмнение, че „адвокатите от проекта Венус“ искат точно това за себе си – да командват останалите хора чрез разпределението, но не са никак оригинални. Теоретично, „проектът Венус“ е разглеждан като концепция още преди почти три века от немските „камералисти“, много преди практическото му осъществяване в трудовите армии и разпределителите на Троцки и сие. Взели в Русия милиони жертви, впрочем.

Иначе т.нар. „Ресурсен проблем“ е любима дъвка на всякви откачалки с маниакална склонност към власт (кофти генетическо съчетание на лидерски, шизо и некадърност и/или мързел). Времевият им хоризонт е обикновено 50г (толкова е средния съзнателен човешки живот). Единствената им цел е да вземат акъла от страх на по-склонните към уплаха (отново гени) и ги заробят по щуравите си идеи, докато те получават удоволствието от „реализацията“ си. Що се отнася до ресурсите, които ползва в момента част от човечеството, те няма как да свършат. Или ако намалеят някои от тях или станат по-скъпи, хората ще намерят други – по-евтини и по-достъпни.

Да, ресурсите стават скъпи, ама то това е защото прекалено хора са се подлъгали и не участват с нещо полезно в икономиката, срещу което да получат съответното количество ресурси (храна, енергия) за покриването на нуждите си. Не искат да се променят и станат по ефективни- нито приноса в икономиката, нито потреблението на ресурси да намалят.

Търсят причините за бедите си извън тях самите – много станала популацията на планетата, другите потребявали много и за това нямало дастътъчно (или било скъпо) за тях, богатите харчели неразумно (като тук се подразбира, че „богатия“ трява да взима акъл от „бедния“ как да си харчи богатството, така че да има и за „бедните“. Разбира се, не всички „бедни“ разсъждават по този начин. Повечето се взимат в ръце и отиграват ситуацията. Останалите – те са социалисти…

„Ресурсните сгради“ стават модерни някъде към 1967-а, например полусферата – американски павилион на Експо „Хабитат“ Монреал оттогава е копирана къде ли не; последната сферична оранжерия за хора, която ми се мерна, е в Англия. Няма лошо, тези търсения са полезни. Проблемът им засега е че разходите за проектирането, построяването и експлоатацията им са значително по-големи от икономията на енергия. Та затова се борят толкова стръвно срещу стоково-паричните отношения и срещу парите по-специално.

Що се отнася до нахранването на гладните.
Там е работата, че като ги нахраниш, не решаваш проблема:
Като се наяде човек му се приспива.
Като се наспи му се такова. Раждат се деца.
Като се натакова – огладнява и т.н.
Има милиони по света в момента, живеят така от милиони години.
И са си много добре. Имах възможността да ги видя и общувам с тях. При тях няма болни хора, всичко са млади, здрави и хубави. На практика няма медицинско обслужване, поне такова каквото ние го познаваме с хирургиите, лъче-радио терапиите и всичките гадости. При нужда ползват треви и други работи, които помагат за някои неща от местни познавачи. Пари не дават за тия неща. Малко храна оставят, ако имат излишна.
Да, от децата им много умират, ама те пък до към 35-40 г. раждат 10-15 и ако оцелят 4-5, се счита за успех и късмет. Оцеляват най-здравите, разбира се.
И така тези хора са живели от милиони години по техните си места на обитаване и не са се затрили.

Ти сега заради някакави картинки, дето са ти влезли в главата, дай сега да събираме пари и да помагаме, ама ти самия НЕ искаш да се включиш в помагането, защото ти е бил „оскъден“ залъка. Ама че е оскъдени – ти сам си го преценяваш. А, аз понеже съм виждал много „оскъдица“ и знам за какво става въпрос, казвам че може би не ти е чак толкова оскъден залъка, а просто ти се свиди твоето и гледаш повече в чуждото богатство.

Защото ако и моя залък да е може би по „благ“ от твоя (това не е сигурно), той си е мой и за моята фамилия и не бих искал да го давам на такива като тебе, за го раздават на гладните от тяхно име. Защото аз като искам да дам – и сам мога да го направя без посредници, които почти сигурно ще отделят по-голямата част от моето за тях си.

Аз от своя страна считам безадресната, отвлечена солидарност за глупост или опит за измама. Край мен и близките ми, роднините, приятели и колеги имам толкова много поводи да помогна когато поискам и имам възможност, за да се вързвам на плоски номера и да отделям време и ресурси да спасявам световната беднота.

Повечето статии и мнения на подобни теми се въртят около потребностите на хората. И в много от тях се определя от какво имат нужда другите хора. Основният въпрос обаче е кой определя потребностите. И има само два подхода – или човек сам си определя какво иска и от какво има нужда или някой друг определя вместо него. И всякакви леви интелектуалци и обикновени фундаменталисти се пънат да доказват, че е по-добре някой друг да решава вместо мен от какво имам нужда. Да, ама аз не съм съгласен. Аз твърдя например, че имам нужда от бира и пържени картофи. Някой ще доказва, че бирата и пържените картофи са вредни (което вероятно е така), а всичко необходимо и полезно в тях (въглехидрати, витамини Б, вода и т.н.) може да се набави от хляб и вода. А освен това се харчат излишни ресурси за производство на бира и пържене на картофи. На тези доказвачи казвам ясно и категорично ДГД! Те, ако искат, да карат на хляб и вода, аз ще си пия бира с картофки и ще си плащам за тях с парите, които съм спечелил с труд, произвеждайки нещо, от което други хора имат нужда. Те така и с другите потребности – човек може да взима и ирационални решения (а кой определя кое е рационално или ирационално?), но е по-добре човек да е свободен да взима решенията си, а не някой философ, проповедник или партиен комитет да решава вместо него.