Участвай чрез гласуване в инициативата: Аз подкрепям женския род

Нека в месеца, наречен незнайно защо „женски“, направим нещо смислено за съхраняване на достойнството на българските жени и богатството на българския език.

Става въпрос за названията за „лица от женски пол“, които, противно на всяка езикова и житейска логика, с удивителна скорост започнахме да обличаме в мъжки дрехи.
Журналистките, репортерките, лекарките, директорките, продавачките, писателките, председателките, гражданките, победителките, участничките, състезателките, дори майките вече се наричат:
журналист, репортер, лекар, директор, продавач, писател, председател, гражданин, победител, участник, състезател, родител.
Да не говорим за горките колежки! Как ли преглъщат това например: „Колегата роди близнаци!“

„Модата“, казват специалистите, тръгнала от нас – журналист(к)ите от електронните медии.
Нека от нас започне и реабилитацията на незаслужено изтласкания женски род!
Колегата е репортер по професия, гражданин и доброволец по убеждение, победител в състезания, грижовен родител, верен приятел, сладкодумен събеседник и освен това е очарователна жена.

Ако ви е писнало от подобни недоразумения, подкрепете женския род!

Дайте гласа си до края на месец март на сайта на програмата, пишете на адреса на предаването zadumite@bnr.bg или се обадете на телефон 02/987 50 36.

Мисля, че жените трябва да се назовават с думи в женски род – тя е учителка, лекарка, репортерка, председателка, участничка, гражданка, колежка, директорка…

http://bnr.bg/post/100529822/az-podkrepam-jenskia-rod-iniciativa-na-predavaneto-za-dumite-s-usmivka

Любомир Андрейчин за правописното правило за пълния член (2)

Типичен случай на несъобразяване със спецификата на езика в езиковото строителство е въведеното в нашия книжовен език правило за употребата на пълния и краткия член при имена от мъжки род в зависимост от „падежната“ им функция.

Съобразяването със спецификата на езика не е само теоретичен въпрос. То има важно значение и за практическото боравене с езика, тъй като правилата, които не са съобразени с това основно методологическо положение, не могат да бъдат добре усвоени в широката езикова практика и стават причина за постоянни и масово извършвани грешки.

Важно е да се изтъкне, че докато в течение на няколко десетилетия нашето езиково обучение бе натоварено със задачата да внедрява това правило в практиката на грамотните хора, в същото време нашият книжовен език показваше ясна тенденция към развитие в противоположна посока, като стигна до изоставяне на някои остатъци от падежни форми за винителен и дателен падеж при съществителните имена (на Ивана, Ивану).

Въпросът за смисловото обогатяване или уточняване на езика (например в случая чрез морфологично (падежно) разграничаване на някои синтактични категории) не трябва да се разглежда и разрешава абстрактно, чрез пренасяне на чужди на националната езикова специфика граматически категории, толкова повече, че трябва да се държи сметка за реалните възможности за практическо масово усвояване на теоретическите правила.

Из доклада «Въпросът за националната самобитност на езика», 1952

Валери Найденов: Пълният член е дървено желязо

Езикът винаги се движи и променя, а езиковите норми подтичват след промените като куче след каруца. Така нареченият пълен член е опит на кучето да води каруцата. Не се получава. В правописа може да е норма, но в естествения език няма такова нещо.

Въвеждането на “пълен член” през ХIХ век извършва едновременно 2 противоестествени операции – едната е антиисторическа, а другата антиграматическа. Тя въвежда падеж в език, в който се чисти от падежите и слага окончание там, където то няма място. Разбира се, “пълният член” е въведен по чисто политически причини – за да се обедини нацията. Но ето че вече близо 200 години правилото така и не може да прескочи в говора. Затова пък то въвежда регионално, етническо и социално разделение. То дели хората на полуграмотни и грамотни.

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/9336490

Александър Балабанов за правописното правило за пълния член

Нѣкои езиконевѣдци установиха правило: дума отъ мѫжки родъ съ опрѣдѣлителенъ членъ въ именителенъ падежъ да се пише съ -ътъ или -ятъ, а въ нѣкой косвенъ падежъ — съ -а или -я. Тоестъ „столътъ е новъ“, но не „стола е новъ“; „купихъ стола“, но не „купихъ столътъ“!

Това правило бѣ лесно да се научи, всички школници го научиха, а по-ограниченитѣ се и фанатизираха дори. И министерството на просвѣщението нѣмаше какво да прави, прие това правило, заповѣда го. Работата стигна до тамъ, щото въ българското правописание за единствено положително установено нѣщо се смѣта това -ътъ или -а.

Едни спазватъ това правило, защото сѫ убѣдени, че е така, и защото по никой начинъ и за нищо не се рѣшаватъ да мислятъ сами. Други пък го спазватъ, само защото не искатъ да си иматъ разправии съ фанатицитѣ, а иначе добрѣ знаятъ, че то е безсмислица.

Прѣди всичко, въ нашия езикъ нѣма падежи, освѣнъ нѣкои останки при собственитѣ имена. Но и да има, -ътъ или -а — това отъ падежа ли иде, поради падежа ли е? Съвсѣмъ не. -Ътъ ли е, -а ли е, -ятъ ли е — това е поради опрѣдѣленостьта на члена, тука нѣма никаква работа падежътъ. Защото, ако бѣ поради именителния или косвения падежъ, би трѣбвало никога да не можемъ да пишемъ „купихъ столъ“, а винаги само „купихъ стола“, дори и когато се разправя за неопрѣдѣления столъ неизвѣстенъ никому до тогава. Може човѣкъ да полудѣе отъ това правило, защото никога не ще може да седне на столъ, а винаги само на стола.

Въ диалектитѣ на българския езикъ нѣма въ единъ и сѫщъ диалектъ да се казва и човѣкътъ и човѣка, а или само човѣкътъ, свѣтътъ, или само човѣка, свѣта, все едно дали въ именителенъ или въ косвенъ падежъ. Езиконевѣдецътъ нѣмаше право да забърква човѣкътъ съ човѣка — и тогава нѣмаше да имаме това идиотско правило, което нѣма нищо общо нито съ българския правописъ, нито съ българския езикъ. Тия, които понѣкога мислятъ и сами, разбира се, не го спазватъ. Но, все пакъ, ще кажа какъ би трѣбвало да се постѫпва, и не толкова, за да науча нѣкого на нѣщо, а само за да окуража тия, които чувствуватъ правилно и се стѣсняватъ да пишатъ, тъй както чувствуватъ. Защото въпросъть -ътъ или -а съвсѣмъ не е правописенъ, а е въпросъ на чувство. Смѣсванието на -ътъ отъ единъ говоръ съ -а отъ другъ говоръ може да се оправдае съ благозвучието. И така пиши по-скоро „живота търпи“, не ще бѫде толкова голѣма грѣшка, колкото „животътъ е тежъкъ“, пиши „университета търси“ – по̀ нѣма да сбъркашъ, отколкото ако пишешъ „университетътъ търси…“. А пъкъ, ако искашъ и въ това да си бѫдешъ послѣдователенъ, избери или само -ътъ, или само -а, по-добрѣ е само -а. Въ стихове бѫди съвсѣмъ свободенъ.

вестник Развигор, 30.01.1921

Беньо Цонев за правописното правило за пълния член

Какъ ще употрѣбяваме тия двѣ членни форми въ нашия писменъ езикъ? Ако не бѣха били тъй общоупотрѣбителни краткитѣ членни форми на -а, то най-добъръ отговоръ на туй питане би бил — да се употрѣбя само единъ членъ за м. р. и то членъ -ътъ. Но понеже членъ -а има твърдѣ широко употрѣбение — нѣкои наши писатели прѣдпочитатъ даже само него — то и въ правописа трѣба да му дадемъ извѣстно право, както си го е придобилъ и въ езика. Ала зарадъ това право не бива да насиляме езика си съ нѣкакви си косвени падежи, отъ които се е отдавна отказалъ, защото синтактична нужда отъ такива падежи нѣма.

Д. А. Шопов за „Упѫтване за общо правописание”

За членуванието на имената отъ м. родъ ед. ч. ще кажемъ пакъ това, което сме казвали и другъ пѫть на страницитѣ на това списание. Правилото за членувание на имената съ ътъ, ьтъ, ятъ, кога сѫ въ именителенъ падежъ, а съ а, я, когато сѫ въ винителенъ падежъ, трѣба да се изостави, защото не се основава на живия говоръ, защото е искуствено. Нали ужъ трѣба да основаваме граматическитѣ си правила на живата рѣчь, а не живата рѣчь на изкуствени правила?

Ако народнитѣ нарѣчия познаватъ само една форма на членуванитѣ мѫжки имена, трѣба и за литературния езикъ да приемемъ само едната членувана форма, именно кратката (коня, човѣка, добрия), като по-благозвучна, за правъ и косвенъ падежъ. Не стане ли това, правописанието на члена нѣма да бѫде лесно и ще бѫде достѫпно само на учителитѣ по български езикъ. Наистина, за да се знае, кога членуваното име е въ право, кога въ косвено падежно отношение, трѣбатъ познания отъ синтаксиса, тъй като говора не различава одна отъ друга сѫществуващитѣ въ литературния езикъ форми. Друго е „кой дойде?” и „кого видѣ?”, друго „човѣкътъ дойде”, „човѣка видѣхъ”: въ първитѣ двѣ изражения всѣка форма на мѣсто им. кой си иде на мѣстото, безъ да мислимъ, коя дѣ да употрѣбимъ, а въ втория трѣба да се спремъ и помислимъ въ какво падежно отношение се намира сѫществителното, че тогава да ги пишемъ въ едната или другата му форма. Въ говора тия форми се размѣсватъ.

Силистра, 25.01.1899

Нашата правописна реформа

До сега се препоръчваше правило, според което член -ът се пише само когато името е подлог, а във всички други случаи, когато името е в косвен падеж, член -а. Това правило не се указа до там практично и не се следи от болшинството, понеже изисква добра синтактична подготовка и дълъг навик, за да не сбърка писателіът и да не смеси думата столът, като подлог, със стола, като право допълнение. Па и не е лесно това нѣщо у нас и поради аналогиіата на съответните синтактични случаи в женскиіа и сред. род, гдето напр. между жената, селото, като подлог, и жената, селото, като допълнение, нѣма формална разлика. Под влиіанието на таіа аналогиіа писателіът лесно се полъгва да прекара, разбира се безсъзнателно, членът -а и в именителен падеж, както и обратно членът -ът във винителен падеж. По тиіа именно причини комисиіата реши да се постави правило, което да не отива от една страна твърде в разрез с досегашното употребение на члена -а, а от друга страна да не изисква синтактичен анализ при употребението ѝ, сир. да нѣма нужда да се умува, когато притрѣбва член за нѣкое име от мъж. р. ед. ч., да ли това име е в именителен или винителен падеж, а лесно да се знае по нѣкоі външен белег, кога трѣбва да се употреби -ът, кога -а.

Членове на комисиіата: И. Шишманов, А. Теодоров, Л. Милетич, И. Георгов, Б. Цонев, Д. Матов, С. Аргиров

сп. Български преглед, 1893 г., кн. I

https://bg.wikipedia.org/wiki/Правописна_комисия_от_1892

Христо Тамарин за правописното правило за пълния член (2)

Правилото за така наречените пълен и непълен член изразява такова отношение към българският език, като че ли той е някакъв чужд език, а не е родният ни език.
Въпросното правило отчуждава българите от родният им български език.
Човек от България едва ли учи немски, за да чете Гьоте и Хайне в оригинал.
Човек от България учи немски – един чужд език – за да печели пари от това.
Същото е и с отчуждаващото правило за така наречените пълен и непълен член. Усвояват го само тези, които печелят от това:

  • Учителите по български език.
  • Коректорите в издателствата и в мас-медиите.

Съдиите не спазват това правило, когато пишат присъдите и мотивите към тях.
Лекарите не спазват това правило в медицинската документация (анамнези, епикризи, ..).
В бизнес-кореспонденцията това правило не се спазва. Бизнесменът не дава добавка към заплатата на секретарката, ако тя умее да спазва правилото.
Учителите по математика, физика, …, рисуване, музика, физическо не умеят да го спазват това правило.
Отменете правилото, за да си отдъхне училището и да се освободи учебно време за полезни неща.

Ванина Сумрова: Дошла ли е инспекторът?

Сигурно сте обръщали внимание, че в много случаи можем да кажем както Тя е учителка/спортистка/музикантка/директорка/победителка, така и Тя е учител/спортист/музикант/директор/победител.

Понякога обаче, ако използваме думата в мъжки род, когато назоваваме жена, може да допуснем грешка. Как ви изглеждат изречения като следните, взети от медиите: България помни новия финлaндски президент с инициативата ѝ като депутат от ПАСЕ; Моят психотерапевт казва, че (…) и затова спрях да я посещавам; Прессекретарят на държавния глава обаче получила покана; дизайнерът направила опит; Македонският министър на външните работи е подчертала, че (…); Засегната от критиката, председателят на парламента веднага реагира и т.н.?

Виждаме, че подчертаната дума е в мъжки род, а пък към нея се отнася дума или форма в женски род, което нарушава книжовните норми за съгласуване в изречението или в словосъчетанието. Ако използваме мъжкородово име, съгласуваме пак с дума от същия род, казваме напр. президентът е дошъл, секретарят отсъствал, пациентът е излекуван, министърът и заместниците му.

В примери като разглежданите се говори за жена, но тъй като това не личи от използваното съществително име (понеже е в мъжки род), полът на лицето е указан от друга форма – женскородова, което обаче противоречи на традиционното съгласуване по форма в езика ни.

Как да избягваме това? Или да посочим и собственото име, или да използваме нарицателно име в женски, вместо в мъжки род, като и в двата случая ще съгласуваме с форма в женски род. Така можем да кажем или инспектор Иванова е дошла, или инспекторката е дошла. Изборът е ваш.

в. „Аз Буки“ Бр. 27, 2 – 8. VII. 2015

Павлина Върбанова: За колежката, писателката и спортистката и за тяхната женска природа

След поредния въпрос към мен дали на жените вече е разрешено да са пациентки и колежки, се чувствам почти задължена да кажа, че никога не е имало официална забрана да бъдат такива.

Обаче езиковата мода в последните може би петнайсетина години диктува друго – от трибуната на телевизиите, радиостанциите, сайтовете и вестниците: жената е колега, писател, музикант, журналист, редактор, учител, спортист, състезател, изпълнител, участник и почти всяко друго съществително име за лице от мъжки род, за което се сетите.

Езиковата мода стъпи на съществуващото предразположение на българите към маскулинизация (чиито лингвистични основания не могат да се отрекат) и те вероятно продължават да отъждествяват “мъжките” форми с престижността – затова “женските” са поне една идея по-низши, може би дори някак обидни и унизителни.

Всъщност има едно регламентирано ограничение: думи от типа на директор, министър, кмет, професор се употребяват в официална кореспонденция като обръщение и когато длъжността се заема от жена. Подобни форми са уместни също в пленарната зала на Народното събрание например, на заседания на Министерския съвет, в академичните среди, на официални събития – чествания, приеми, пресконференции, тъй като са в унисон с формалното общуване в такива речеви ситуации.

В публицистичната реч обаче те твърде разшириха обсега си и вече изместват и по-обикновени названия от женски род. Все по-рядко чуваме и срещаме изписано лекарка, учителка, състезателка, журналистка, гражданка. Стига се и до – нека да ги наречем по-меко – странни граматически съгласувания, които биха хвърлили читателя/слушателя в почуда, ако той не знае, че съответните постове се заемат от жени:
… председателят на Народното събрание е присъствала лично…
… енергийният министър е декларирала допълнителни доходи…

За мен специално това е насилване на езика, даже бих могла да добавя и една представка, но доброто възпитание ме възпира. Питам се дали авторите на публицистичните материали си ги харесват и дали тяхното езиково чувство не се бунтува поне малко срещу такова (не)съгласуване.

Следващата стъпка, която очаквам, е Лили Иванова, Мария Илиева или Михаела Филева, да речем, да бъде наречена публично певец. Обзалагам се, че ако не се появят нови тенденции в езиковата мода, това ще стане преди 2020 г.

Драги читатели (това по подразбиране включва и читателките), не знам как точно го чувствате вие, но за мен няма нищо обидно в названия като колежка, спортистка и журналистка. Освен всичко друго, те носят и информация, когато са употребени самостоятелно – че става дума не изобщо за лице или безполово същество, което упражнява дадена дейност, а именно за жена.

А какво лошо има в това да си жена и да бъдеш назовавана с женско име?

За колежката, писателката и спортистката и за тяхната женска природа

Gus

Thursday, 23 April 2015
Lokrum – Dubrovnik

Adultery by Paulo Coelho

Юлиана Танчева: Да не “омъжкаряваме” женския род!

Само че не женския род на планетата, а женския род в езика. За това призовава инициативата на предаването “За думите” на Българското национално радио, програма “Христо Ботев”. И тъй като аз от години съм радетелка за същата кауза, в момента подскачам до тавана от задоволство, че имам съмишленици, които забелязват какви грозни неща се творят с женския род в българския език; и най-важното – които правят нещо по въпроса.

Става дума, разбира се, за следното: “Колегата е репортер по професия, гражданин и доброволец по убеждение, победител в състезания, грижовен родител, верен приятел, сладкодумен събеседник и освен това е очарователна жена.” Примерът е на “За думите” и едва ли ще измисля по-красноречив и по-смешен (освен другия, пак техен, с “колегата роди близнаци”).

В последните десетина години в някои медии се утвърждава странната тенденция жените да бъдат наричани с мъжки съществителни имена, особено що се отнася до названията на професии, длъжности, призвания… Твърде малко са езиковите ситуации, в които това е оправдано – например, ако става дума за нови професии и занятия, чиито имена са съвсем пресни чужди заемки и формата за женски род би звучала тромаво (“копирайтър”, “коучър”); също ако контекстът е фокусиран върху професията и уменията на самата специалистка, а не толкова върху личността й. Във всички останали случаи просто осакатяваме езика си, ако наричаме писателката “писател”. (Положението с “колега” остава по-специфично, но нека оставим мъжкия род на академичните среди, а в ежедневието да допуснем и колежката.)

Откъде тръгва тази чудата мода – “маскулинизацията”, казано на филологически жаргон? В съвременността тя, разбира се, е свързана с феминизма и стремежа жените да бъдат представяни на равна нога с мъжете в професията. Факт е обаче, че авангардът на феминизма от края на ХХ и началото на ХХІ век е САЩ – страна, в която, разбира се, говорят основно английски. А в този език липсва граматическата категория “род” при имената, характерна за българския. Така че там doctor, biologist или prime minister звучат напълно неутрално. Другояче стои въпросът с думи като spokesman, образувани на базата на man („мъж“). Заради тях в английския език бяха изковани форми като spokesperson, за да не бъдат наричани жените с “мъжката” дума. Борците (всъщност, боркините) за женски права у нас обаче направиха точно обратното. За да не изостанат от световните “трендове” и да покажат, че също са “джендърно неутрални”, се поучиха от неприложимия върху българския език американски челен опит и започнаха да се наричат с мъжките имена! Не става. Българският не може да бъде джендърно неутрален, при нас граматическият род е заложен в самата основа на езика.

А соц клишето за “челния опит” по-горе съвсем не беше случайно. Защото историята е още по-комична. Модата с “омъжкаряването” на женските професии и звания в българския език всъщност е по-стара и навлиза през 50-те и 60-те години на миналия век, когато в “народната република” се копира със същия безмозъчен маниер всичко от СССР и езикът ни се задръства с новоизковани бюрократични русизми. Една от много характерните черти на руския език, която го различава от българския и другите родствени славянски езици, е липсата на “женски” думи за доста професии и звания като врач, профессор, включително за насила наложеното тогава официално обръщение товарищ (“другар”).

И тъй, от челния съветски опит минахме на челен американски, без да мислим, че убиваме богатството на българския език и унижаваме жената лекарка, журналистка, репортерка, писателка, учителка, спортистка, гражданка, вместо да защитим достойнството й.

Ако сте съгласни, че това не е красиво и справедливо, подкрепете инициативата на БНР до края на месец март – отнема само едно кликване. Женският род го заслужава!

http://www.momichetataotgrada.com/article/da-ne-omzhkaryavame-zhenskiya-rod.html#.VQ-oofyUe4w

Create your own website, free on WordPress.com.Create your own website.
Start free